Ямантиеви от златоносната долина

Това няма да е разказ за избата, за бъчвите и за виното. Това ще е разказ по-скоро за мястото. Мястото, което за мен е особено скъпо и специално. Нещо много лично.

Ивайловград

Някога, когато тази област е била сред оживените от гледна точка на търговия и занаяти места, градът е носел името Ортакьой или градът на приятелите. Част от Одринския вилает, населен предимно с гърци и българи, тук са си подавали ръка трите нации, населяващи Беломорска Тракия – българската, гръцката и турската.

Винаги, когато тръгвам за Ивайловград съм наясно, че отивам в една друга България, където обичайната гледка из дворовете на хората са бадемовите и смокинови дръвчета, нарове, хинап (на който местните впрочем погрешно казват фурма), лимони и т.н. Климатът е доста близък до средиземноморския, а най-хубаво става, когато задуха “белият вятър” – топлият, влажен вятър от Бяло море. Открай време местните хора са отглеждали тук лозя, тютюн, фъстъци, сусам, бадеми, а някога най-доходоносния бизнес е било отглеждането на копринени буби. Къщата на моето семейство, например, е на над 120 години, построена изцяло според технологията за отглеждане и добиване на коприна. В древността пък са добивали талк – редкият минерал е бил по-скъп едва ли не от златото. И като говорим за злато, наред с останалите доста щедри подаръци от Природата, се говори, че някъде между Момчилград и Ивайловград в карстовите лабиринти на Източните Родопи лежи златоносна жила. Има много доказателства за това, но според мен златото на тази земя не се добива със сито в реката...

Между живописните хълмове с лозя се редуват бадемови и черешови горички, тук-там са накацали стада с овце и кози, а тишината е толкова пронизителна, че започваш да си чуваш собствените мисли. Една мисъл обаче доста ми досажда: идвам тук поне веднъж годишно, а реално никога не съм влизала в изба, различна от тази в дома ми. Да, знам – срамота. Намирам координати на Ямантиеви и в една студена сутрин се отправям към винарната. Смътно си спомням, че там някъде беше поделението на гранични войски, по времето когато Държавната Граница допълнително беше осъдила това райско кътче на принудителна изолация. И така над 50 години. Граничният КПП Славеево – Кипринос е отворен едва от септември 2010, а движението на коли в двете посоки вече е значително. Всъщност хората напоследък предпочитат да минават през Гърция, ако отиват в града, а не до язовира. Но да се върнем в темата.

Ивана Ямантиева вече ме очаква на кафе и докато си бъбрим общи приказки идва и Юлиян – нейният съпруг и партньор в тази тяхна винена авантюра. Ако не познавате Юлиян Ямантиев е добре да бъдете предварително подготвени за един крайно интересен и витален събеседник. Още преди Ивана да е успяла да ме попита с какво да започнем дегустацията, ние вече обсъждаме археологическите разкопки в село Хухла - едно от местата, за които се предполага, че е издирваното от хилядолетия светилище на Дионис, както и тракийската могила в Свирачи. Теорията на Юлиян, подкрепена от валидни за него факти в случая е, че си имаме работа с много по-древна от тракийската цивилизация. Ето, пак се отнесох, но то е защото древността, както и виното в Ивайловград, те заливат от всички страни и точно това е уникалното. Тероар, какво да се прави.

Започваме дегустацията с още неизбистрени вионие и мускат. И двете вина са с много нежни, цветисти носове. Муската показва дискретна сортовост и приятна, фина структура с меки киселини, докато вионието ляга в устата с облото си, “по-дебело”, тяло. Според мен и двете ще бъдат очарователни вина.

Ямантиеви са засадили в Ивайловград и околностите 70 хектара с традиционни сортове като вионие, шардоне, траминер, мускат, пино ноар, сира, мерло, каберне совиньон и аликант буше. Не разбирам обаче къде в цялата картинка е рубина. Всички искат ивайловградския рубин, заради варовиковата основа - важно условие за комплексните качества на този сорт.

“Рубинът е много хубав сорт”, казват ми Ямантиеви, “но е с много танини”. “Сирата, според нас е с много по-голям потенциал. Външният пазар по-добре я приема, а за нас той е по-силен. Досега сме се убедили, че рубина не става така добре ако е чист, защото тук наоколо той леко прегаря, натрупва много захари, но губи киселини.”

Така стигам и до другия въпрос, който отдавна ме вълнува, но някак си до сега не съм им го задавала директно: как изобщо им хрумва да засадят бургундски пино ноар в топлия, средиземноморски климат? Къде е Бургудния – хладно, дъждовно и проветриво, къде е Беломорска Тракия - топло, меко, със средиземноморско влияние и “бял вятър”?

“Цялата игра е в надморската височина, а не толкова в климатичния пояс”, ми казва Юлиян Ямантиев. “Пиното ни е на 360 м надморска височина и на много проветриво място. Просто трябва да го видите. Консултирахме се с много хора, но всеки чужденец, който дойде не може да повярва на очите си. Да не забравяме и още нещо много важно за ивайловградския тероар – фосилите. Някога тук е било дъно на море и върху красивите, бели варовикови камъни ясно се виждат отпечатъци на мидени черупки. И това ако не е интересно...” Ивана Ямантиева допълва, че за нея тяхното пино е с южен характер и далеч не е в стилистиката на Бургундия, но пък носи отпечатъка на тази уникална земя.

Стигаме и до мерлото, което е с особен статут в Ивайловград. Моите спомени са, че във всяко лозе имаше мерло – най-голямата гордост на винарите.

“Да, тук се смята, че всяко хубаво вино става с участието на този сорт, но истината е, че клоновете на мерло са много остарели или са се поомесили с всевъзможни други сортове.”, споделя семейството. “Така полученият “букет” в едно лозе е далеч от сортовото, френско мерло, което вероятно познавате. Но новите насаждения са съвсем различни. Вече говорим за мерло като по учебник. Мерло е важен за нашата изба сорт и вярваме, че хората го харесват. Пият го с удоволствие, значи го харесват”, казват двамата собственици.

Ивана Ямантиева вече е подготвила и другите две вина за дегустация – сира и аликант буше от последната реколта 2010.

Сира 2010 е сортова и интензивна на нос, с много виолетки, къпини и акцент на месо. С фини танини, свежест и средно тяло, тя ще бъде от елегантните вина от сира. Аликант буше 2010 бе с все още затворен нос, но постепенно разкрива въздействащи аромати на смачкани, зрели черни плодове и много месо. Свежестта и добре узрелите танини го наредиха сред фаворитите ми от очакваните следващата година вина. Опитах и няколко изключителни, много концентрирани кабернета и мерла от различни бъчви от реколта 2009, вероятните резерви. Съдейки по танините обаче, им трябва още година време, ако нашите приятели решат да ги оставят в бъчвите.

“Аз знам, че ще разкажете за нас с Ивана и за нашето вино”, ми казва Юлиян Ямантиев, докато ме изпраща. “И това е страхотно. Но по-важното за мен е да кажете, че нищо от това тук наоколо нямаше да се случи без хората, които работят за нас. Те са истински важните”. Мисля и съм сигурна, че този разказ ще има продължение...